Job 7
1 Nije l' vojska život čovjekov na zemlji? Ne provodi l' dane poput najamnika?
Земният живот на човека не е ли воюване? И дните му не са ли като дните на наемник?
2 Kao što trudan rob za hladom žudi, poput nadničara štono plaću čeka,
Като на слуга, който желае сянка, И както на наемник, който очаква заплатата си,
3 mjeseci jada tako me zapadoše i noći su mučne meni dosuđene.
Така на мене се даде за притежание месеци на разочарование, И нощи на печал ми се определиха.
4 Liježuć' mislim svagda: 'Kada ću ustati?' A dižuć se: 'Kada večer dočekati!' I tako se kinjim sve dok se ne smrkne.
Когато си лягам, казвам: Кога ще стана? Но нощта се протака; И непрестанно се тласкам насам натам до зори.
5 PÓut moju crvi i blato odjenuše, koža na meni puca i raščinja se.
Снагата ми е облечена с червеи и пръстени буци; кожата ми се пука и тлее.
6 Dani moji brže od čunka prođoše, promakoše hitro bez ikakve nade.
Дните ми са по-бързи от совалката на тъкача, И чезнат без надежда.
7 Spomeni se: život moj je samo lahor i oči mi neće više vidjet' sreće!
Помни, че животът ми е дъх; И че окото ми няма да са върне да види добро.
8 Prijateljsko oko neće me gledati; pogled svoj u mene upro si te sahnem.
Окото на оногова, който ме гледа, няма да ме види вече; Твоите очи ще бъдат върху мене, а, ето, не ще ме има.
Както облакът се разпръсва и изчезва, Така и слизащият в преизподнята няма да възлезе пак; (Sheol h7585)
10 Domu svome natrag ne vraća se nikad, njegovo ga mjesto više ne poznaje.
Няма да се върне вече у дома си. И мястото му няма да го познае вече.
11 Ustima ja svojim stoga branit' neću, u tjeskobi duha govorit ću sada, u gorčini duše ja ću zajecati.
Затова аз няма да въздържа устата си; Ще говоря в утеснението на духа си; Ще плача в горестта на душата си.
12 Zar sam more ili neman morska, pa si stražu nada mnom stavio?
Море ли съм аз, или морско чудовище, Та туряш над мене стража?
13 Kažem li: 'Na logu ću se smirit', ležaj će mi olakšati muke',
Когато си казвам: Леглото ми ще ме утеши, Постелката ми ще облекчи оплакването ми,
14 snovima me prestravljuješ tada, prepadaš me viđenjima mučnim.
Тогава ме плашиш със сънища, И ме ужасяваш с видения;
15 Kamo sreće da mi se zadavit'! Smrt mi je od patnja mojih draža.
Така, че душата ми предпочита удушване И смърт, а не тия мои кости.
16 Ja ginem i vječno živjet neću; pusti me, tek dah su dani moji!
Додея ми се; не ща да живея вечно; Оттегли се от мене, защото дните ми са суета.
17 Što je čovjek da ga toliko ti cijeniš, da je srcu tvojem tako prirastao
Що е човек, та да го възвеличаваш, И да си наумяваш за него,
18 i svakoga jutra da njega pohodiš i svakoga trena da ga iskušavaš?
Да го посещаваш всяка заран, И да го изпитваш всяка минута?
19 Kada ćeš svoj pogled skinuti sa mene i dati mi barem pljuvačku progutat'?
До кога не ще отвърнеш погледа Си от мене, И не ще ме оставиш ни колкото плюнката си да погълна?
20 Ako sam zgriješio, što učinih tebi, o ti koji pomno nadzireš čovjeka? Zašto si k'o metu mene ti uzeo, zbog čega sam tebi na teret postao?
Ако съм съгрешил, що правя с това на Тебе, о Наблюдателю на човеците? Защо си ме поставил за Своя прицел, Така щото станах тегоба на себе си?
21 Zar prijestupa moga ne možeš podnijeti i ne možeš prijeći preko krivnje moje? Jer, malo će proći i u prah ću leći, ti ćeš me tražiti, al' me biti neće.”
И защо не прощаваш престъплението ми, И не отнемеш беззаконието ми? Защото още сега ще спя в пръстта; И сутринта ще ме търсиш, а няма да ме има.
